Tweet
Не знам дали точно точно това е правилния форум (нека модераторите преценят дали мястото и не е в "Разходки"), но все пак реших да ви споделя една забавна случка от миналата пролет.
Първо е редно да започна с уточнението, че ранна пролет местата за каране на велосипед (тъй като се занимавам с планинско колоездене) са особено ограничени поради топящите се снегове в по-високата планина и невъзможността да се кара в киша (общо взето кишата и неотъпканият сняг са едни от малкото настилки, по които не може да се кара колело).
И така, един ден в началото на Март месец с един мой добър приятел решихме да повъртим малко. След кратък размисъл решихме да се отправим към южната част на Витоша и по-точно - Кладница. Речено-сторено. Запалихме колата, натоварихме колелата, та право в Кладница. Маршрутът, който беше заплануван, включваше отиването до яз.Студена по някакъв черен път, който така и не запомних откъде се хващаше. Както и да е, де... след дълго размотаване най-сетне се натутахме да тръгваме. Първоначално пътят минаваше през гора, като след известно време стана открит черен път с множество кални "корита" и коловози, останали от снеговете, дъждовете и транспортната техника, минавала оттам:
След поредната кална баня спътникът ми установи, че е спукал задна гума (повярвайте, с кал до главината махането на гумата и слагането на нова е последното нещо, което ви се прави). И така, тъй като гумата все пак не беше спаднала докрай, Любо реши да я напомпи, пък докъдето изкара. Извади помпа, залови се за работа, а пък аз блажено се отдадох на взиране в горската шир и слушане на пролетните птици. По едно време нещо привлече вниманието ми зад мен. Обръщам се и, както се бях замислил за нещо, гледам - камила. Обърнах си се пак напред, но откъсвайки се за момент от предишните ми мисли реших, че това не е камила, ами лама. Като със закъснение ми изникна въпросът в главата - абе аз луд ли съм? Каква камила, каква лама?!? Обърнах се пак към животното, вече откъснал се съвсем от мислите ми - то си стои там - излязло от някаква запустяла нива с ограда от връшки и бодлива тел. Бутам го моя приятел и му викам - Абе, Любче, това животно какво е? Спътникът ми нищо не беше усетил до този момент и леко сепнат се обърна. Установихме, че все пак най-вероятно става дума за елен:
Викам му на Любчо - Любче, вади бързо фотоапарата да го снимаме, докато не е избягал. Какво ти бягане, братче - еленът не само, че не избяга, ами и започна да се приближава. Бавно, бавно, сдъвче някоя тревичка, смени позата, но все по-близо. Стоим ние, наслаждаваме му се и не смеем да шукнем да не го подплашим. По едно време си викам на акъла - защо пък да не му подам ръка? - може да се приближи достатъчно и дори да го погаля. Моментално прехвърлих през главата си евентуалните опасности, но си казвам - стига, бе, това е еленче. Елените теглят шейната на дядо Коледа, не може да са лоши животни - пък и Рудолф... абсурд. Освен това вече имам опит в подобни ситуации (http://www.picvalley.net/u/309/77196_137.JPG), животните ме обичат. И така, подадох му ръка и зачаках:
И се случи - Рудолф се приближи на едно пресягане пред мен. След кратка размяна на думи с Любчо къде е по-добре да го погаля - дали по муцунката, или под нея, протегнах ръка и я сложих върху горната част на главата му, между ноздрите и очите. В момента, в който го докоснах обаче, пущината се стрелна с рогцата напред! Стъписан отстъпих назад (за съжаление снимка точно от този момент нямам)... брех, мама му стара, толкова ли е изгладнял звярът, че вече и до хора е прибягнал?
Подехме отстъпателна тактика, следвани от Рудолф - къде, къде, айде в нивата, откъде беше дошъл и той. Изправихме набързо полегналата ограда и се барикадирахме вътре. Откъде да знаем - ами ако еленът, или сръндакът, или каквото беше там наистина има намерение да ни яде? С утеха забелязаме, че нивата има и втора порта в другия и край. Докато ние се чудехме какво да правим, звярът имаше съвсем ясни намерения. Приближи се до оградата и почна с муцуна да отхвърля връшките:
Вижте само каква упоритост и целеустременост струеше от кръвожадният му поглед. Той беше готов на всичко:
За щастие оградата се оказа недостижимо препятствие дори за нахъсан елен като Рудолф. Хе, хе, какво пък, каза си той, нали си имам байкове и раници? И така, докато ние се опитвахме да отворим втората порта, еленът си намери други играчки - при това скъпи. Започна да се върти около велосипедите и раниците, да ги побутва и повдига с муцунка, накрая дори се изпика около тях. Това вече ни накара съвсем да се окопитим. Въорижме се с клони и камъни и подехме спасителна акция. Излезнахме през втората порта, отдалечих се малко в посока гората размахвайки клоните и се надявах Рудолф да остави на мира колелата ни и да ме последва. Така и стана. През това време Любо грабна раниците и байковете и ги внесе на сигурно в нивата. Като видях, че вече са на безопасно място го последвах и аз.
И така - след успешно проведената спасителна акция спътникът ми най-после можеше спокойно да се заеме със смяната на вече съвсем спадналата задна гума (през това време еленът, останал без играчки, започна спокойно да си пасе отпред). След като приключи с операцията решихме, че в крайна сметка е време да си вървим. Не ни било писано да стигнем до язовира.
Стегнахме багажа, прибрахме спуканата вътрешна (така е като не се кара с безкамерни и "боза") и открехнахме портата с надеждата Рудолф да продължи да си пасе и да ни остави на мира. Но не! Мигновено наостри уши:
Качихме се на байковете и тръгнахме спокойно да си вървим. И като се стрелна да ни гони тоя ми ти звяр! Гааз! Няма кал, няма нищо. А он хитрец - не ще да се каля пущината и заобикаля отсрани локвите, а после ни настига на пътя като стане сухо. Да му мислим ние...
В крайна сметка ни изостави по някое време. Може би му напуснахме територията, може би се умори, или просто загуби интерес. А ние, уморени и доволни, по живо, по здраво си стигнахме до колата, натоварихме се и отпрашихме за София, размишлявайки за природата, планинският колоездач и мястото на Рудолф в цялата приказка...
Забележка:
Снимките са правени от Любомир Ботушаров.
Първо е редно да започна с уточнението, че ранна пролет местата за каране на велосипед (тъй като се занимавам с планинско колоездене) са особено ограничени поради топящите се снегове в по-високата планина и невъзможността да се кара в киша (общо взето кишата и неотъпканият сняг са едни от малкото настилки, по които не може да се кара колело).
И така, един ден в началото на Март месец с един мой добър приятел решихме да повъртим малко. След кратък размисъл решихме да се отправим към южната част на Витоша и по-точно - Кладница. Речено-сторено. Запалихме колата, натоварихме колелата, та право в Кладница. Маршрутът, който беше заплануван, включваше отиването до яз.Студена по някакъв черен път, който така и не запомних откъде се хващаше. Както и да е, де... след дълго размотаване най-сетне се натутахме да тръгваме. Първоначално пътят минаваше през гора, като след известно време стана открит черен път с множество кални "корита" и коловози, останали от снеговете, дъждовете и транспортната техника, минавала оттам:
След поредната кална баня спътникът ми установи, че е спукал задна гума (повярвайте, с кал до главината махането на гумата и слагането на нова е последното нещо, което ви се прави). И така, тъй като гумата все пак не беше спаднала докрай, Любо реши да я напомпи, пък докъдето изкара. Извади помпа, залови се за работа, а пък аз блажено се отдадох на взиране в горската шир и слушане на пролетните птици. По едно време нещо привлече вниманието ми зад мен. Обръщам се и, както се бях замислил за нещо, гледам - камила. Обърнах си се пак напред, но откъсвайки се за момент от предишните ми мисли реших, че това не е камила, ами лама. Като със закъснение ми изникна въпросът в главата - абе аз луд ли съм? Каква камила, каква лама?!? Обърнах се пак към животното, вече откъснал се съвсем от мислите ми - то си стои там - излязло от някаква запустяла нива с ограда от връшки и бодлива тел. Бутам го моя приятел и му викам - Абе, Любче, това животно какво е? Спътникът ми нищо не беше усетил до този момент и леко сепнат се обърна. Установихме, че все пак най-вероятно става дума за елен:
Викам му на Любчо - Любче, вади бързо фотоапарата да го снимаме, докато не е избягал. Какво ти бягане, братче - еленът не само, че не избяга, ами и започна да се приближава. Бавно, бавно, сдъвче някоя тревичка, смени позата, но все по-близо. Стоим ние, наслаждаваме му се и не смеем да шукнем да не го подплашим. По едно време си викам на акъла - защо пък да не му подам ръка? - може да се приближи достатъчно и дори да го погаля. Моментално прехвърлих през главата си евентуалните опасности, но си казвам - стига, бе, това е еленче. Елените теглят шейната на дядо Коледа, не може да са лоши животни - пък и Рудолф... абсурд. Освен това вече имам опит в подобни ситуации (http://www.picvalley.net/u/309/77196_137.JPG), животните ме обичат. И така, подадох му ръка и зачаках:
И се случи - Рудолф се приближи на едно пресягане пред мен. След кратка размяна на думи с Любчо къде е по-добре да го погаля - дали по муцунката, или под нея, протегнах ръка и я сложих върху горната част на главата му, между ноздрите и очите. В момента, в който го докоснах обаче, пущината се стрелна с рогцата напред! Стъписан отстъпих назад (за съжаление снимка точно от този момент нямам)... брех, мама му стара, толкова ли е изгладнял звярът, че вече и до хора е прибягнал?
Подехме отстъпателна тактика, следвани от Рудолф - къде, къде, айде в нивата, откъде беше дошъл и той. Изправихме набързо полегналата ограда и се барикадирахме вътре. Откъде да знаем - ами ако еленът, или сръндакът, или каквото беше там наистина има намерение да ни яде? С утеха забелязаме, че нивата има и втора порта в другия и край. Докато ние се чудехме какво да правим, звярът имаше съвсем ясни намерения. Приближи се до оградата и почна с муцуна да отхвърля връшките:
Вижте само каква упоритост и целеустременост струеше от кръвожадният му поглед. Той беше готов на всичко:
За щастие оградата се оказа недостижимо препятствие дори за нахъсан елен като Рудолф. Хе, хе, какво пък, каза си той, нали си имам байкове и раници? И така, докато ние се опитвахме да отворим втората порта, еленът си намери други играчки - при това скъпи. Започна да се върти около велосипедите и раниците, да ги побутва и повдига с муцунка, накрая дори се изпика около тях. Това вече ни накара съвсем да се окопитим. Въорижме се с клони и камъни и подехме спасителна акция. Излезнахме през втората порта, отдалечих се малко в посока гората размахвайки клоните и се надявах Рудолф да остави на мира колелата ни и да ме последва. Така и стана. През това време Любо грабна раниците и байковете и ги внесе на сигурно в нивата. Като видях, че вече са на безопасно място го последвах и аз.
И така - след успешно проведената спасителна акция спътникът ми най-после можеше спокойно да се заеме със смяната на вече съвсем спадналата задна гума (през това време еленът, останал без играчки, започна спокойно да си пасе отпред). След като приключи с операцията решихме, че в крайна сметка е време да си вървим. Не ни било писано да стигнем до язовира.
Стегнахме багажа, прибрахме спуканата вътрешна (така е като не се кара с безкамерни и "боза") и открехнахме портата с надеждата Рудолф да продължи да си пасе и да ни остави на мира. Но не! Мигновено наостри уши:
Качихме се на байковете и тръгнахме спокойно да си вървим. И като се стрелна да ни гони тоя ми ти звяр! Гааз! Няма кал, няма нищо. А он хитрец - не ще да се каля пущината и заобикаля отсрани локвите, а после ни настига на пътя като стане сухо. Да му мислим ние...
В крайна сметка ни изостави по някое време. Може би му напуснахме територията, може би се умори, или просто загуби интерес. А ние, уморени и доволни, по живо, по здраво си стигнахме до колата, натоварихме се и отпрашихме за София, размишлявайки за природата, планинският колоездач и мястото на Рудолф в цялата приказка...
Забележка:
Снимките са правени от Любомир Ботушаров.
, викам чакай да ги видим по-отблизо. Бях с едното дете. Като влязохме сърните избягаха надалеч, остана само една. Дребничка, колкото агне с едни такива разклонени рогца и с поглед досущ като на вашия Рудолф
. Викам си тя вероятно е опитомена. ДА,ДА! Точно като при вашия елен. Изчака ни да я доближим. Протегнах ръка да я погаля, а тя с рогата напред. Много агресивно. Няма отърване. Изтласкам я назад, а тя с още повече настървение налита. И така с ръка между рогата, с детето в другата назад назад,моме Калино. Едва излязох през портичката. От тогава си имам едно наум. А после стопаните казаха че преди време е успяла да нарани друг човек. Та като гледам вашия,че е и по-едричък минали сте леко.
0884480846
Коментар